Wednesday, 18 November 2015

А някога сме били като тях, децата...


Иска ми се да сме като децата, по-скоро да не губим детето в себе си, и да се борим за нещата, които искаме, така, както го правят те - влагайки всички сили, желание и упоритост за постигане на целта, своята цел, независимо каква е тя, независимо колко невъзможна изглежда тя, всъщност за децата май няма невъзможни неща, всичко им изглежда така близко и достижимо, а невъзможна изглежда тя в очите на нас, възрастните, и може би точно там е тайната...
Преди два дни наблюдавах как Митко се опитваше да отвори един шкаф, за да докопа кутия с тебешири, която е изсипвал вече 100 пъти на земята, ама този път предвидливо майка му беше сложила преграда на шкафа - тежък стол - уж в опит да убие желанието му за постигане на целта "тебешири". Да, ама не, и този път не познах.  След като се навря под стола, заклещи се, започна да писка, ръцете му в една посока, краката в друга, и в това разчекнато и пискащо състояние пак провираше ту едната, ту другата ръчичка към вратата на шкафа в опити да намери пролука за отваряне, при това плъзгайки се назад по ламината и отдалечавайки се от целта, пак при това надигайки глава нависоко и удряйки се в седалката на стола, плачейки още по-силно, защото очевидно го болеше, и въпреки това не спирайки дори и за миг да провира ръце в опити да докопа пролука, която да го доведе до целта. Значи, моят мозък ми казваше, че столът е тежък и няма да може да го отмести, обаче неговата упоритост сякаш му казваше "използвай това, което имаш като предимство, и ще намериш начин, не се вглеждай в трудностите" и така и стана. Провирайки малки ръчички, с ония малки пръстчета, във всяка удобна дупка, това докато се плъзга назад и видимо се отдалечава от целта, пискайки, защото е разчекнат, заклещен и с ударена глава успя да намери една миниатюрна дупка (луфт) на вратата на шкафа, за мен смешна дупка и такава, която никаква работа не върши, освен да ме дразни, обаче за него напълно достатъчна да си провре пръстчетата и да отвори вратата. Да, провря пръсти и сякаш това, че е близо до целта, му даде сили. Оставаше само да измести стола. Никакъв проблем. Измести го с... отварянето на вратичката. Представяте ли си? Нашата логика, на възрастни, би ни казала: "Отмести стола, за да постигнеш целта.", един вид гледай, съсредоточи се в пречката и я отстрани, а неговата, на дете, му казва: "Гледай целта, съсредоточи се върху нея и другото само ще стане.", един вид не обръщай внимание на пречката и тя просто няма да съществува за теб. И така и става - за нас, възрастните, пречката-камъче се превръща в канара, заради постоянното ни съсредоточаване в нея, а за тях, децата, тя просто не съществува, заради нейното тотално игнориране и съсредоточаването им в същественото - целта. И така постигат това, което искат, винаги. Искам, много искам да сме като децата...

No comments:

Post a comment