Friday 3 June 2016

За 1.юни и подаръците


Съвсем наскоро беше 1.юни – празник много обичан от децата, празник, който и аз много обичам. И както се случва преди всеки такъв, независимо дали е рожден ден, имен ден, Коледа или някой друг, въпросът „Какво да му купя?“ сякаш завзема цялото съзнание на родителите, а избирането на подарък се превръща в една от задачите с приоритет, задача която ги (ни) докарва до истерия и ужас. Тази година не купихме подаръци на децата, всъщност все по-често го правя, просто защото все по-рядко виждам смисъл в подаръците, които са нещо, които са предмет, които детето хваща, играе си с тях няколко дни и после захвърля в някой ъгъл и забравя за тях. Забелязала съм, че обикновено подаръците (говоря за това, което обикновено свързваме с тази дума, а именно играчки и всякакви предмети), та, подаръците предизвикват радост у децата, обаче някак временна. Да, искало е една количка, да, получава я и след 3 дни вече изобщо не се сеща за нея. Помня как преди време, за един свой рожден ден, Стефко получи часовник, който много искаше. Като го видя направо подскочи от радост, очичките му грейнаха, не спираше да повтаря, че това е „Точно това, което исках!“ и... всъщност никога не го носи. Часовникът си стои чисто нов в бюрото му. Предизвика интерес в момента на получаването и дотам. А много го искаше, ама наистина много, седмици наред ми говореше само за него. Предмет, който детето иска, получава, удовлетворява му се това „Искам, искам, искам!“ и с това приключва всичко. Разбира се, в никакъв случай не съм против подаръците и играчките, дори имаме и списък с любими бебешки, ей тук можете да го видите, а тук е и списъкът с любимите играчки на Стефко, играчки, на които децата наистина се радваха и продължават да се радват, просто съзнанието ми вече мисли в малко по-различна от обичайната посока за купуване и радване на децата с предмети, особено пък когато става затрупване с такива, кой и кой по-ненужни и безсмислени, и купуването им се превръща в някаква цел. Сякаш не това детето да е радостно е целта, а това да му подарим НЕЩО, НЕЩОТО се превръща в център на вниманието. Детето има вече количка за бутане, но не, не е достатъчно, то трябва да има и конче, куче, котка, динозавър, бронтозавър, слон, мамут, нещо средно между зебра и жираф (да, ако сте се заглеждали в повечето китайски играчки на тях наистина не може да им се определи какво точно животно са) и цялата фауна, иначе едва ли ще е радостно... За 1.юни не купихме нищо, а решихме да ги заведем на плаж, първият за сезона. Да, знам, може би много хора ще си помислят, че няма как нещо такова да зарадва едно дете, защото е просто, обикновено, всеки го прави, няма нищо особено в него, освен ако детето не е виждало море през живота си, та тогава да се зарадва. Точно тук е и тайната – детето не търси нещо невиждано, нечувано, извънземно, което да го втрещи (е, добре, де, може и да търси, ама за друг случай ще говоря сега), детето търси нещо, което го радва, което му носи емоции, от тия най-истинските емоции, които помни дълго след това. Винаги когато се сетя за гледка на дете на плажа в съзнанието ми изниква бягащо и пискащо от радост хлапе, което в мига, в който стъпи на плажа, се запътва към водата и веднага се мята в морето, пък било то и със съпровод от звуци, наподобяващи „Студеноооо!“,  тракане на зъби и блеснали от кеф очички (както и съпровод от страна на майката под формата на викове „Излез, не стой във водата, ледена е, ще се разболееш!“). Обаче радостта, огромната радост, у детето няма как да не я забележи човек. Точно тая радост видях и у Стефко и Митко като стъпихме на плажа. Температура на въздуха 27 градуса, температура на водата 16 градуса.  И двамата не излязоха от морето, а доволните им физиономии човек трудно може да забрави. По-късно вечерта Стефко възкликна: „Това е най-хубавият подарък, който съм получавал за 1.юни!“... И този спомен, както и радостта от преживяното, остава за дълго, убедена съм в това... „Щастието е в малките неща“ – израз, който може би вече звучи банално, заради прекалената си употреба, ама е така. Нашето консуматорско мислене ни доведе до момент, в който искаме, искаме, искаме предмети, вярвайки че те ще ни донесат радост, а всъщност има неща, които носят много по-голяма и искрена такава. Сякаш забравихме, че децата ни търсят забавление и емоции, а не предмети, търсят нашето присъствие и внимание, а не нашето отсъствие, които сякаш се опитваме да компенсираме с предмети. Толкова е лесно, необходимо е само да променим перспективата си и от въпроса „Какво да му купя?“ да се насочим към „Какво би го забавлявало?“, а отговорът сам ще ни намери.

No comments:

Post a Comment