As simple as that

Oт известно време съм се захванала с пълно обновяване дизайна на блога, и докато се занимавам с новия облик, който ще е и на нов адрес, попаднах на няколко албума със снимки, които така и не публикувах. Имам доста такива снимки, които не виждат бял свят поради една проста причина - критичният ми поглед. Или не ми харесва как сме застанали, или не съм съчетала добре дрехите, или още хиляди други причини, или както беше в случая с тези снимки - прекалено семпла визия, липса на какъвто и да е акцент, абе, според моите разбирания - нищо запомнящо се. Та покрай тези снимки се замислих - защо, ама защо винаги търсим нещо, което да ти се набие в очите, та направо да ти ги извади. И кое му е лошото на обикновеното? И всъщност не е ли точно обикновеното и това, което се крие зад него, в пъти по-въздействащо, в много случаи, от необикновеното. След като е минало доста време погледнах на снимките от различен ъгъл - ъгъла зад визията, и като тръгнах отвътре навън вече ми се стори, че обикновените дънки + бяла тениска + жилетка изглеждат страхотно. Ей сега като ме поканят от VOGUE да гостувам на кориците им точно с този стайлинг, та съвсем ще се докаже теорията ми. И Анна Дело Русо като вземе да се носи така и като ме посочи за нейно гуру в света на модата. Ехеее! Ще видите, убедена съм, че така ще стане... Радва ме емоцията в тези снимки, а и като се сетя колко много се смяхме и какво гонене беше, и като забележи човек как Митко заявява по много ясен начин: "Не ме занимавай с глупости тип снимки, ще бягам, разбираш ли!", и като забележи как аз го стискам за ръката, ама въпреки всичко той успява да се изтръгне и се плези от кеф, и като забележи човек как най-накрая съм успяла да го хвана за снимка, и се радвам ли, радвам, пък неговата физиономия е "Хвана ме, да, ама пък усмихнато изражение няма да успееш ме накара да направя!"... И като забележи човек и едно съвсем леко заформено 3-месечно коремче и като стигне до извода, че дрехите са най-малко важното, защото сами по себе си те са само вещи, нищо повече, и ако хората, които ги носят, не им вдъхват живот, все тая дали са лъскави, ярки, перфектно съчетани, маркови или последен писък на модата. И като се замислих как вече не разглеждам блогове, на страниците на които мацки са облечени с точно такива последен писък на модата дрехи, всеки ден с различни, а изражението им едно такова безизразно, без емоция, като пластмасови манекени с дрехи на тях... И разбирането ми за тези снимки от "нищо запомнящо се" се промени на "много запомнящо се" и "докосващо", или поне за мен. Замислих се и колко е готино човек да се научи да променя перспективата си, ей така, само за да види, че не винаги черното е черно, а бялото бяло, както и че има още хиляди, милиони перспективи, и коя от тях ще си избере да е правилната и неговата - зависи само от него...