Началото на
една Нова година - моментът, в който всички правим равносметка за това каква е
била изминалата за нас. Вместо да държа сметка сама на себе си какви ги свърших
и какви не, просто ще си припомня каква беше изминалата година за мен (думата
"равносметка" не ми е много по вкуса). Оказа се, че през 2015-та
просто продължих по пътя, по който съм поела от известно време насам и който
наистина усещам, че е моят, път, който ми донесе и продължава да ми носи, много
вътрешни, а и външни промени, път, белязан от вътрешният глас, който вярвам, че
е много точен. Разбрах колко е важно да мислиш и да се грижиш за себе си така,
както го правиш за другите - нещо, което някак все ми убягваше и все оставаше
на заден план. Да, приоритет ми беше да се грижа и мисля за всички, да поставям
кого ли не преди себе си, независимо от това какво ми струва, независимо дали
съответният човек го заслужава или не, независимо дали този човек би направил
същото за мен, и тогава, когато вече всички бяха щедро обгрижени и най-накрая
идваше моят ред, нямах сили и грижата за самия себе си просто не се случваше.
Разбрах, че да си егоист не е лошо, да, зависи какво влага човек в тази дума,
разбрах, че едно от най-важните неща е да обичаш себе си, така, както обичаш и
другите. Обратно на очакванията, че с увеличаване броя на децата свободното
време намалява, през изминалата година имах много такова и го отделих на...
себе си. Мислих много, чувствах много, наслаждавах се на тишината. Разбрах, че
в това да си тъжен няма нищо лошо, точно обратното - именно когато човек е
тъжен и се затваря, избягвайки тълпата и шума, може да чуе самия себе си и
вътрешния си глас, в шумотевицата няма как да стане, и точно тогава може да
вземе най-правилното решение по въпрос, за който се е колебаел, защото няма
какво да го разсейва, смущава и заглушава. Разбрах, че винаги има път и изход,
винаги. Да, понякога не е магистрален, а третокласен, налага ти се да караш
бавно, много бавно, внимателно, да заобикаляш дупки, да лъкатушиш по завои,
опитвайки се да не изгубиш баланс, понякога спираш, правиш почивка, даваш
назад, но пак стигаш там, където искаш да стигнеш. Научих се да не бързам. Да,
това приятелите ми най-добре го знаят - винаги закъснявам за среща, според
часовника съм много неточен човек, важното е обаче, че той е само часовник, а
точността далеч не е свързана само с него, дори последното, с което е свързана
точността, е той. Научих колко е важно да си балансиран, спокоен и умерен, и
това няма нищо общо със слабохарактерност и липса на мнение. Да, човек може да
крещи и без да крещи, може да убеждава без да надделява, може да защитава
мнение без да обижда чуждото, дори точно обратното - може да защитава мнение и
подкрепяйки чуждото, което е различно. Научих, че упоритостта е едно от
най-важните качества, но също така научих, че без търпение тя е нищо. Да, може
и да искаш нещо тук и сега, но то ще се случи... когато се случи, в
най-подходящото време, в най-подходящата ситуация, тогава, когато наистина си
готов да му се насладиш, а не когато тропаш с крак, просто за да тропаш.
Разбрах и че очакванията са поредната рамка, която заключва човек и го кара да
се чувства зле, затова и се научих да не очаквам, а да се радвам на това, което
ми се случва тук, сега, днес. Да, да очакваш, че утре ще е слънчево, че ще
излезеш на пикник, ще се излежаваш под така чаканото пролетно слънце е чудесно
очакване, но ако утре завали и плановете ти станат на пух и прах ще си доста
посърнал, а може би дори ядосан, един твой ден ще е пропилян, защото това,
което се случва, не отговаря на това, което си очаквал. А какъв е проблемът
просто да грабнеш книгата, която си зарязал преди 2 месеца и все не намираш
време да продължиш да четеш? Какъв е проблемът да хванеш гоблена или плетката?
Нима дъждовното време не е идеалният момент за това? Станах по-сигурна и
уверена в това какво искам и знам, че ще го получа. Научих, че за да получиш,
трябва да поискаш, а понякога и да дадеш пръв, научих, че за да ти дадат
отговор, трябва просто да попиташ, научих и... че имам още много да уча.
Вслушвах се, много често се вслушвах, и ще продължавам да го правя, във
вътрешния си глас. Най-точния отговор, а и посока, дава именно той, всичко
друго подлежи на манипулация. Убедих се, повече от всякога, че усещам хората
много добре, просто не бива да позволявам на определени фактори да засенчват
този ми усет. Разбрах, че безкрайно много хора прекарват времето си в поучаване
на другите как да живеят, докато те самите живеят просто за да дават съвети,
които не следват. Разбрах, че обстоятелствата, които те карат да не се чувстваш
добре, могат да бъдат променени, винаги, просто трябва да направиш първата
крачка. Да, не е лесно, да се пуснеш по инерцията е лесно, не трябва никакво
усилие, е, вярно че се чувстваш дискомфортно, защото усещаш, че не това искаш,
но пък не се напрягаш, а направиш ли първа крачка към промяната, то знаеш, че
трябва да направиш и втора, трета, много - усилие, което не всеки смята за
оправдано, но пък смята за напълно оправдано мрънкането и недоволството от
ситуацията, в която се намира. Какво ще се случи утре - това не знам, но знам
какво искам да ми се случи и то ще, дали ще е утре, вдругиден, след месец, два,
година - бъдещето ще покаже, затова ще пожелая на всички вас, мили мои
приятели, а и на себе си, упоритост, вяра, търпение и вслушване в себе си, за
да стигнете там, където искате, с хората, които искате! Да извървите вашия път,
било той и странен и не като общоприетите, а не нечий чужд, за който някой друг
ви убеждава, че е за вас! И най-накрая, но не на последно място, а на първо, за
да стане всичко така, както искате, най-важното - бъдете здрави!
No comments:
Post a Comment